(Къде е дълбокият корен на странните назначения и светкавични уволнения? И къде е върховенството на закона?)
Позиция на партия МИР:
Само преди няколко дни ПП МИР зададе резонния въпрос, дали този “микс“ от псевдоляво, псевдодясно и нещо по средата в новото ни правителство, няма да се окаже „гърмяща смес“ и какъв катализатор ще е необходим, за да избухне тя рано, или малко по-късно. Ето че вече започват „експлозийките“ в различни сфери и ведомства. Когато алармирахме, че едно от възможните „кризисни“ министерства може да се окаже МВнР, защото е фин и сложен механизъм и с него не може да си играе всеки, в чийто ръце е попаднал, даже сами не очаквахме, че това ще се случи толкова бързо. Защото и пагубните резултати от „кадруването“ на правителствата на ГЕРБ и назначаваните от тях външни министри – калинки, създадоха условия за възникването на нови проблеми във ведомството, което сега трябва да решава толкова спешни и специфични задачи.
Затова поставихме въпроса – кой трябва да ръководи българското външно министерство, в духа и на категоричното изявление на президента Румен Радев, че „дипломацията трябва да се поеме от професионални дипломати“. Които да не позволяват лаишки грешки и импровизации, излагащи и поставящи в неизгодни позиции на международната сцена държавата ни.
След като съдбата на МВнР беше прехвърляна като горещ картоф от партия на партия и един след друг ни бяха поднесени няколко различни варианти на бъдещи външни министри, най-после то беше „дадено“ на ИТН и пак след няколко неуспешни кандидата, за външен министър бе назначена Теодора Генчовска, която преди време беше номинирана за министър на отбраната в несъстоялото се правителство на Слави Трифонов.
Тъй като не познаваме г-жа Теодора Генчовска, не можем набързо да даваме оценки за нейните качества. Може да се окаже качествен и оправен министър, Въпреки че досега не е имала никакъв директен допир с дипломацията. Пожелахме й да си назначи един много добър кабинет и поне професионални заместници. Учудващо, тя се опита да го направи, като преди два дни назначи в кабинета си двама доказани професионалисти – посланиците Петър Воденски, един от най-силните ни експерти по Балканите, бивш наш посланик в Турция и Молдова и посланик д-р Петьо Петев, утвърден експерт по НАТО, работил и в Брюксел в централата на организацията.
И тук веднага избухна скандал, предизвикан от определени кръгове в МВнР, които с основание се страхуваха за досегашния си статут. Шумът бе поет както от определени депутати, така и от „услужливи“ медии. Назначените дипломати, които наистина са работили и за българското разузнаване преди 10 ноември, бяха наречени с познати от медийни кампании от недалечното минало епитети – „ченгета“, „агенти на ДС“, „доносници“. Изразени бяха „основателни опасения“, (без каквито и да било сериозни аргументи), че те са зависими от бившата ДС, (Къде я тази ДС днес?). Да оставим колко грозно и обидно звучат тези определения, но те са и опасна клевета.
С какво посланик Воденски, който е дипломат и кадрови разузнавач към българското военно разузнаване и е работил под дипломатическо прикритие в Турция плаши „правоверните“? Може би ще съветва министъра да провежда протурска политика? Или д-р Петьо Петев, който е работил под прикритие в цивилното ни разузнаване, ще накара министъра да се обърнем срещу НАТО? . Тези двама посланици са работили за разузнаването на България, а не в някое за нечие чуждо разузнаване! Защитавайки български, а не нечии чужди интереси! Тези хора не са нито предатели, нито доносници и подобно отношение към тях и тяхната професионална експертиза е обида за тези, които ги оплюват днес. А страхът на хора като Даниел Митов или Екатерина Захариева е, че назначените от тях калинки могат да изгубят топлите си местенца в МВнР и да се намали влиянието на ГЕРБ в министерството. Затова Митев сипе хули от трибуната на парламента, колко опасни са „ченгетата“ в кабинета на министъра! Опасни за кого? За когото е опасен и Бойко Рашков!
Изборът на министър Генчовска да назначи тези двама висши дипломати в кабинета си всъщност е едно много добро и успешно попадение, имайки предвид липсата на добри дипломати, особено във висшия ешелон на МВнР, след масовото нашествие на „герберските калинки“. И е жалко, ако я лишават от такива съветници.
Учудващо е друго, колко бързо и без да се замисли какво точно върши, премиерът Кирил Петков, който въобще показва пълно непознаване на сложната ситуация във външната политика и няма никакъв реален поглед върху дипломацията, (да не говорим за разузнаването), се поддаде на внушения най-вече от тези, срещу които уж ще се бори. И набързо заповяда на външния министър да уволни назначените само ден по-рано служители. Нещо повече, „изцепи се“ по централните медии да заяви, че „бивши служители на ДС няма да бъдат назначавани в МВнР“.
Дали когато произнасяше тези думи, Кирил Петков си даваше сметка, че не просто са го изиграли, разчитайки на некомпетентността и на емоционалността му, но и са го „насадили на пачи яйца“. Защото днес, с тази своя заповед, той за втори път в един кратък срок стана закононарушител. Този път той пренебрегна Решение на Конституционния съд на Република България №11 от 22.11.20011 г. по Дело №8 от 2011 г. Няма да го запознаваме сега с цялото решение, нека премиерът си направи труда да се запознае сам, вече „постфактум“, с него, след като прибърза и не попита експертите преди да взема подвеждащи го решения. Нима вече не разбра, че в политиката не можеш хей така да „отрежеш“, без да си премерил думите си девет пъти. Ще цитираме само колко сериозни правни инструменти, (български и международни) е нарушил с прибързаното си решение:
Из Решение на КС Нр.11 от 22.11.2011 по Конст.дело Нр.8 от 2011 г.
… § 19, т. 2; § 22 и § 24 от Закона за изменение и допълнение на Закона за дипломатическата служба, (отхвърлени от КС, б.а.), дискриминират определен кръг лица чрез въвеждане на забрана те да бъдат назначавани или да продължават да заемат публични длъжности в дипломатическата служба като посланици, генерални консули, заместник ръководители на дипломатически мисии на Република България, както и ръководни длъжности в Министерството на външните работи. Това ограничение по отношение на лицата, за които има данни за принадлежност към службите на Държавна сигурност и Разузнавателните служби на Българската народна армия, според народните представители е в нарушение на чл. 4, ал. 1 и 2; чл. 5, ал. 1; чл. 6, ал. 2; чл. 57 и чл. 98, т. 6 от Конституцията, както и е в несъответствие с чл. 14 от Конвенцията за защита правата на човека и основните свободи; чл. 2, ал. 1 и 2 и чл. 26 от Международния пакт за граждански и политически права; чл. 20 и чл. 21 от Хартата на основните права на Европейския съюз и на други международни договори, по които Република България е страна.
А за да поограмотим г-н Кирил Петков, наред с много непознаващи тази тема (особено по-млади и поддаващи се на лесна пропаганда), негови колеги и широката общественост, ще направим кратка ретроспекция на „казуса“ с българските дипломати с „картончета“, огласени от т.н. „комисия по досиетата“, (едно абсолютно ненужно ведомство днес), преди десетина години. Дано я прочете и дано се позамисли сериозно.
Темата ДС стана вече, освен всичко друго и едно удобно извинение за всякакви пропуски, грешки и безобразия, извършени от различни категории некадърни, продажни и корумпирани политици в България. А присъствието на разузнавателното управление на ДС и на военното разузнаване в българското външно министерство едва ли скоро ще изгуби своята актуалност, защото е твърде болезнена за много хора от различни поколения.
На някои хора с властови позиции у нас, изглежда никак не им се щеше да се направи ясно разграничение, кой кому и как е сътрудничил едно време, за да не лъснат някои неудобни факти и от техните собствени биографии. Именно затова изманипулираха народа така, че да слага всички – кадрови разузнавачи, сътрудници на разузнаването и доносници в един „кюп“. И една лъжа, повтаряна сто пъти стана истина. И до днес папагалски повтаряна от знаещи и незнаещи.
Известно е, че основната дейност на служителите на разузнавателните служби по цял свят се състои в събиране по различни, (най-вече неофициални), канали на външна информация – политическа, икономическа, научно-техническа, военна, която те предоставят на държавните си ръководства на най-високо ниво. С други думи, представителите на тези ведомства изпълняват горе-долу същата дейност, която вършат и „чистите” дипломати в съответните подразделения на външните министерства зад граница - посолства, консулства и пр., чиято работа не е само да четат вестници, но да търсят и други канали за събиране на информация. Естествено и нормално е дипломатите и разузнавачите да си сътрудничат и да се подпомагат. България никога не е била изключение от това правило – нито преди, нито сега. Разликата е само в професионалните методи и похвати, както и в техническите средства, които използват дипломати и разузнавачи. Лошото беше, че години наред, представителите на българското разузнаване не просто намираха прикритие във външно министерство и подразделенията му зад граница, (че в коя страна не го правят), а че при условията на тоталитаризма, те си бяха извоювали право да „контролират“ и „кадруват“ и често решаваха съдбата и на „чистите” дипломати, които нямаха как да им се противопоставят и в известен смисъл се превръщаха в техен „помощен придатък”.
Повече от тридесет години темата за ролята на ДС в МВнР така и не изгуби своята актуалност. Преминавайки през различни правителства, тя ту затихваше, ту отново се появяваше, но достигна апогея си през 2010 г. по време на управлението на ГЕРБ. Именно тогава, т.н. „комисия по досиетата” изведнъж реши да публикува имената на около седемдесет висши дипломати които според архивите, бяха работили през годините под някаква форма за разузнавателните органи на тоталитарна България. Критерият на комисията за определяне на някого като „агент”, или „сътрудник”, често пъти беше единствено прословутото „картонче” – регистрационна бланка с името на съответния дипломат, изготвена от оперативен работник от ДС. И съвсем неслучайно, никой не се постара да изясни при какви обстоятелства и с каква цел са правени тези „картончета”, доколко те са меродавни и могат ли да бъдат достатъчно доказателство за това, че посочените дипломати наистина са работели за съответните разузнавателни управления. Да не говорим, че още по-малко някой се заинтересува какво точно са вършили „вербуваните“, доколко то е било вредно, неморално, срещу българските интереси. „Компетентната комисия“ много лесно се скри зад несъвършенството на приетия няколко години преди това, закон за досиетата, (с благословията на заинтересовани политици и от „дясно”, и от „ляво”), а „бащите” на закона вероятно доволно потриваха ръце „зад кулисите”.
На пръв поглед е малко странно, защо всичко това се случи именно когато на власт за първи път дойде ГЕРБ. Публична тайна е, че много от неговите тогавашни лидери, начело с Бойко Борисов и Цветан Цветанов, (а и не само те), в миналото са имали сериозно вземане-даване с репресивните органи на бившата комунистическа власт - МВР и формалното му подразделение - ДС. Колкото и да им се ще, те трудно можеха да изтрият от биографиите си моменти, които биха предизвикали неудобни въпроси. По тази логика, следваше именно „герберите” да бъдат най-малко заинтересовани в „рязане на клона”, на който са седели и те, и родителите им. Факт е, че дори главният инициатор на започналата през 2010 година разправа с висшите дипломати с „досиета” - тогавашният външен министър Николай Младенов, произхожда от семейство на радист-шифровчик от „Първо” главно управление на ДС. Възможна причина е, че у тези хора се е задействал синдромът „крадецът вика дръжте крадеца”, т.е. те се опитват по този начин да се борят със собствените си комплекси от миналото. А може би, или паралелно с това, „някой отнякъде” им беше обещал „индулгенция“ за „неудобното” тяхно, или родителско минало, ако изпълнят една малко мръсна политическа поръчка?
Факт е, че кампанията буквално за дни „обезглави“ професионалната дипломатическа служба, която и до днес не се е възстановила
В правото има един неписан принцип и той гласи: „по-добре десет виновни неосъдени, отколкото един невинен осъден”. Само че този принцип явно не важи у нас, особено когато се изпълняват политически поръчки.
Недобросъвестни журналисти (и хора водени дори от елементарна завист), тогава се опитаха да внушават на широката публика също така, че дипломатите, завършили в СССР , (МГИМО), едва ли не са възпитаници на „школа за шпиони”, че всички те едва ли не са били агенти на КГБ. Такова внушение си е елементарна и груба инсинуация. То е все едно някой да напише, че Харвард е филиал на ЦРУ, или Оксфорд – на МИ6. Никой не отрича, че във всички гореизброени университети са се подготвяли и хора, които впоследствие, (след допълнителна подготовка в специализирани школи), са работили в съответните разузнавателни служби на своите страни, но да се правят такива генерални изводи за съответните учебни заведения би било направо нелепо и некоректно по отношение на тяхната престижна академичната общност.
По някаква своя „странна избирателна” логика, тогавашните властници неофициално счетоха, че дори безспорно доказаната „агентурна” принадлежност на някого, (с негови подписи, писмени доноси, квитанции за получавани средства от ДС), не му пречи да бъде днес водещ журналист, професор, ректор на ВУЗ, кмет, депутат! Наличието дори само на прословутото „картонче” обаче, (даже без подпис на самия „вербуван“ и без да е придружено от никакво друго доказателство), бе еднозначно прието от тези, от които зависи съдбата на дипломатите, за достатъчно условие, притежателят му повече да не може да заема поста „извънреден и пълномощен посланик” на България, при това в която и да било чужда държава. Защото такива посланици щели да представят държавата ни в „лоша светлина” и да ни „излагат пред чуждестранните партньори”. Човек трябва да е изключително бос и наивен, за да повярва искрено на такава нелепост. Във всеки случай чуждите ни дипломатически партньори съвсем не са глупави, за да приемат този “аргумент”. Да, България наистина се излага пред тях, ама защото за пореден път им показва партизанлъка и лицемерието на политическата си класа.
По този начин, дори след приетото Решение №11 от 22.11.2011 г. на Конституционния съд, ясно указващо, че никой няма право да налага професионални или други ограничения на тази категория висши дипломати, болшинството от тях, (пак с някои изключения, иначе нямаше да сме българи), бяха не само несправедливо обругани, но и „лустрирани по нашенски”, иначе казано професионално дискриминирани. Без никой да ги защити! Най-грозното и лицемерно е, че това бе извършено и с „височайшата благословия” на тогавашния държавен глава на България - президента Росен Плевнелиев, който би трябвало да бъде основен гарант за спазването на Конституцията и върховенството на закона! И никой тогава не зададе най-естествения въпрос - задължен ли е президентът да спазва решенията на Конституционния съд, или не.
Грубо манипулационни бяха изказванията на тогавашния външен министър Николай Младенов, повтаряни като „извинение” и днес от някои негови последователи, че едва ли не европейските ни партньори не желаели България да бъде представяна в техните страни от посланици, които някога са били свързани с комунистическото разузнаване. Във всички дипломатически служби и в Европа, а и не само там, си има общи писани и неписани правила, те добре се знаят и спазват. Затова например съществува т.н. “агреман”, (изразено в писмен вид съгласие), с който приемащата страна потвърждава, че приема предложения от изпращащата страна кандидат за посланик. Никоя държава, дори да го знае, не пита друга държава защо й праща бивш, или даже настоящ разузнавач на тази длъжност. Ако той не й харесва по някаква причина, тя просто не му дава „агреман” и точка.
Всеки здравомислещ човек би си задал и друг въпрос - защо чак 25 години след промените, тези български дипломати, които в онези години всъщност са били „последните дупки на дипломатическия кавал“, т.е. „аташета“ и „трети секретари“, изведнъж са станали толкова вредни и опасни за външната ни политика. Какво са вършили тези днешни посланици през всичките предишни демократични години, продължавайки да работят във външно министерство и в посолствата – нима някаква подривна дейност срещу българската демокрация? Фактите неоспоримо доказват обратното - болшинството от тях са тези, които подготвиха и проведоха влизането на България във всички демократични международни организации и в голяма степен на тяхната активност и професионализъм дължим създаването на нов имидж на България. Как така, повече от двадесет години по-късно, те изведнъж станаха толкова лоши и непригодни да представят страната ни по света? И защо единствено те, дипломатите, станаха реална жертва на една с нищо необоснована и незаконна „лустрация”, която на практика не засегна никакви други категории – дори и щатните служители на бившата „идеологическа полиция” – т.н. „Шесто“ управление на ДС?
Що се отнася до основните европейски институции, които едва ли можем да обвиним, че са по-малко демократични от нашите, те еднозначно са определили към кого точно би трябвало да се прилага лустрацията. Ето какво се казва по този повод в Резолюция 1096 от 27 юни 1996 година на Съвета на Европа, относно мерките за разграждане на наследството от бившите комунистически тоталитарни режими: „Смисълът на лустрационните закони е да се отстранят от властта личности, за които не бихме могли да бъдем сигурни, че ще упражняват функциите си съгласно демократичните принципи, защото те не са проявили никакво ангажиране, или никаква привързаност по отношение на тези принципи в миналото и нямат никакъв интерес, или никакво основание да се присъединят днес към тези принципи”. За колко от българските посланици може да се твърди, че попадат в тази категория?
Друго неоспоримо доказателство за злоупотребата с мнението на европейски институции е фактът, че никоя от тях не попречи на „заклеймени“ у нас дипломати да кандидатстват за отговорни дипломатически постове в самите тях. Някои успешно се представиха на обявените конкурси и днес вече работят в структурите на ЕС, или дори го представят в редица държави. Което означава, че ЕС съвсем не се срамува от тези „оплюти” в собствената си родина дипломати!
Всички посочени факти могат да накарат умния и непредубеден човек да направи логичния извод, че в случая има и друго, много по-нашенско далеч по-безпринципно обяснение от това, което медиите се опитаха да внушат. На прост език то се нарича „стани да седна”.
Наистина е някакъв нонсенс да „обвиниш“ български дипломат, че е „сътрудничил“ на българското, (а не на някое чуждо), разузнаване. Та в коя държава дипломатите не работят в тясно сътрудничество със своите разузнавания, когато става дума за събиране на важна за страната информация? Това не е нито новост, нито е български патент, така е било винаги и го има по цял свят. Да, ама според наши политици, онова разузнаване било „бивше“. Няма „бивше разузнаване“, точно така както няма „бивша армия“, „бивше образование“, „бивше здравеопазване“, „бивша наука“, или най-общо казано „бивша България“! Да, има нечии нови интереси, които определят нови приоритети, нови приятели и нови противници. Но това съвсем не означава, че трябва да бъдат потрошени всички досегашни „инструменти“, които доказано работят, за да се търсят обезателно нови, с които те да бъдат заменени, (даже и ако няма подходящи такива). Това никой умен човек с държавническо мислене не го прави. Е, нашите „политици и държавници“ го направиха. Най-вече заради своето тесногръдие, лични разпри и търкания и неукротим егоизъм, съчетани с характерно от памтивека блюдолизачество, продажност и подмазване пред „нови приятели“.
Мнението на тогавашния президент Росен Плевнелиев бе категорично изразено – той въобще не поиска да се „унижава” и да се рови в индивидуалните случаи, както бе предложил неговият предшественик. А може би си имаше друга, по-особена причина да не иска да го направи? Горе-долу подобна позиция споделяха и досегашните наши външни министри. Какво ще е мнението на днешния ни президент? Не е ли време да разровим отново този казус и да го приключим достойно, а не срамно?
Основната порочност се крие вътре в самия закон за досиетата и е крайно време някой да внесе необходимите промени в него. Не е трудно да се въведат два основни текста в закона: Първо - ясно да се каже, че при липса на неоспорими писмени доказателства за съгласие за сътрудничество със „службите” и при липса на каквито и да било материали, написани от съответното лице впоследствие, за същото не може да се счита, че реално им е сътрудничило. Второ – изрично да се подчертае това, което и Конституционният съд потвърди – че дори по отношение на лицата, за които е доказано, че са работили, или сътрудничили на съответните служби, никой няма право да прилага каквито и да било дискриминационни мерки в служебен, или личен план, след като никой съд не е доказал, че са извършили престъпни деяния. На „някой“ обаче така му е по-удобно - колкото по-голяма е „бозата”, толкова по-трудно е да се разграничат истинските виновници от невинните.
В правовите държави съществуват компетентни правораздавателни органи, които решават кой, кога и в какво се е провинил и какво наказание да понесе за това. Нравствени, морални и други квалификации, по принцип може да раздава всеки, естествено поемайки риска да бъде съден за клевета.
„Върховенство на закона” не е само пуста фраза. Може би някой трябваше да обясни някога на г-н Плевнелиев, че няма право да „лустрира” никого и че е задължен да спазва решения на Конституционния съд, точно така, както е задължен да спазва Конституцията на Република България, пред която се е заклел. Както и днес някой трябва да напомни това на новия ни млад и доста неопитен в политиката премиер.
От партия МИР обръщаме сериозно внимание на факта, че не може министър-председателят постоянно да нарушава и погазва Конституцията и именно за това тпоставаме под съмнение как и дали Кирил Петков може да управлява страната, като системно нарушава законите, оправдавайки се с незнание или неопитност.
