Празникът на Баба Марта се празнува по нашите земи от хилядолетия. Той се свързва с идването на пролетта и края на зимата, с новото начало. Има много предания и легенди, които разказват откъде тръгва обичаят с мартениците. Някои от тях звучат като приказки, а други имат исторически корени, но всички те имат нещо общо - усуканите мартеници от бял и червен конец, които носим за здраве.
Ето и няколко любопитни факта за мартениците, които може би не знаете:
Корените на празника
Първи март е празникът на Баба Марта, образ от традиционния български фолклор, който води началото си от езическата история на Балканите. В усуканите бели и червени конци се крият елински и тракийски традиции.
Мартениците не са само българска традиция
Освен в България с мартеници се закичват в съседна Румъния (украшението се нарича мърцишор), както и в Молдова, Албания, Македония и някои части на Северна Гърция и Западните покрайнини.
Гръцките етнолози свързват този обичай с древната езическа история на Балканския полуостров и най-вече със земеделските култове на плодородието. В някои части на южната ни съседка има обичай да се връзва вълнен преплетен конец на дясната ръка и на левия крак.
Според румънските вярвания пък идеята за мартеницата идва от древен сценарий за възраждане на природата на прага на пролетта. Обичаят е свързан с момента на символичната смърт и символичното раждане на едно местно женско божество – Баба Докия.
Как се прави мартеницата
Когато се прави мартеница, тя трябва да се усуква винаги наляво. Според традициите невестите носят мартениците отдясно, а момите — отляво.
Мартениците и времето
На 1 март жените не перат и не простират бели дрехи, за да не падат слани и градушки. За предпазване от гръм не се буха с бухалка, не се тъче, не се вари нищо. Жените избягват да шият, плетат, предат, тъкат, да работят в градината.
Мартениците и хан Аспарух
Легенда свързва появата на мартеницата с прабългарите. Тя се среща в много народни песни и разказва историята за Кубратовата дъщеря Хуба и гълъбът, който пренесъл бяло-червен конец на Аспарух.
Към края на своя живот владетелят на прабългарите хан Кубрат повикал петте си сина и им заръчал да не се разделят, да бъдат винаги заедно, за да не могат врагове да ги нападнат и поробят.Минало се време, ханът починал. Тогава хазарите нападнали прабългарите и пленили дъщерята на Кубрат – Хуба. Предводителят на хуните Хан Ашина предложил на синовете да го признаят за техен владетел. Само така щял да освободи сестра им и да им остави земите. Ханските синове били поставени пред трудно изпитание.
Най-големият син Баян признал хазарското владичество и останал при пленената си сестра. Другите не спазили заръката на стария хан и тръгнали да търсят свободна земя за своите племена. Единият от братята се отправил на север, а другите Аспарух, Кубер и Алцек потеглили на юг. Преди да се разделят, братята тайно се уговорили с Хуба и Баян да останат при хан Ашина докато намерят свободна земя. След това Аспарух щял да им изпрати птица вързана със златна нишка на крачето, която ще бъде знак да избягат. След това братята потеглили и оставили пленената девойка и Баян в ръцете на злия Ашина.
Не след дълго при Хуба долетял гълъб, който имал златен конец на крачето. Както се били разбрали Хуба и Баян избягали от лошия хан и достигнали водите на Дунав. Не знаели какво да направят. Само птицата можела да им покаже пътя, а те не знаели как да преминат на другия бряг. Баян взел бял конец, който Хуба вързала на крачето на гълъба. Пуснали птицата да полети, но в този момент се появили преследвачи от хунското племе, които започнали да ги обстрелват. Баян бил ранен от стрела и началото на конеца, който държал, почервенял от кръвта му. В този момент на другия бряг на реката се появил Аспарух с неговите войници. Хуните като го видели побягнали.
Аспарух помогнал на Хуба и Баян да минат реката и ги отвел при своите войници. Взел конеца от Баян и белия му край завързал с червения. Закичил всеки един от своите войни с късче от този свещен конец. След това Аспарух застанал пред войската и признал, че той и неговите братя не са се вслушали в съвета на баща си и така са заплатили с кръвта си своето разединение. Заръчал червено-белият конец никога да не се разкъсва, защото тази окървавена нишка завинаги ще свързва българите. Оттогава на първи март всички българи се окичват с червено-бели мартенички, носещи им здраве, радост и успех.
Друга легенда разказва за една козарка, която извела стадото си в планината рано сутринта въпреки предупрежденията на мъжа си за лошото време. Тя била убедена, че Баба Марта ще я дари с хубаво време, защото и тя е жена като нея. Думите на младата жена разгневили и разсърдили старицата, не минало много време и черни облаци надвиснали над планината. Козарката така и не се завърнала в дома си – тя и стадото ѝ замръзнали и се превърнали в купчина камъни, от които потекла лековита вода.
Така останал обичаят да се правят мартеници, за да е радостна "Баба Марта", да не се сърди и да носи само добрини на хората.
